Госпожа Стихийно бедствие продължава да ни радва с несравнимия си хумор, дори и от болницата!
“Мислехте, че съм умряла? Ха! Ама я още не съм!“, с усмивка Стоянка Мутафова посрещна въпроса на “24 часа” как се чувства.
Преди дни, любимата актриса на България, бе приета в болница “Токуда” със съмнение за инфаркт. След лекарската консултация е взето решение да й бъде поставен стенд. “Абе, инфракт май си беше, ама съвсем, съвсем мъничък и лекичък“, продължава в стила си великата Мутафова.
На път да се превърне в доказан световен феномен, Стоянка Мутафова за пореден път показа, колко много обича живота. Често пъти легендарна актриса е споделяла, че сцената е нейният живот и затова тя никога не се отказва. “Да стоя вкъщи, би значело духовна смърт за мен. Щом пълня салоните и ме аплодират, значи трябва да играя и публиката ме иска. Гледайте ми спектаклите, а не болестите!”, категорична е Мутафова.
Преди дни, от Министерството на културата официално потвърдиха, че е внесено предложение за вписване на името на Стоянка Мутафова в Книгата на рекордите „Гинес“ внесено от Български културен институт Лондон, с подкрепата на министъра на културата Вежди Рашидов. 94-годишната българска актриса е предложена в категорията „Най-възрастна активно играеща на сцената актриса“.
Истински впечатлени от голямата личност на тази впечатляваща жена, ви припомняме няколко мъдри нейни мисли, с един апел към всички, да обичаме живота, така, както го прави тя!
“Човек получава толкова много цветя два пъти в живота – когато идва и когато си отива. Аз идвам!“
“Който не носи театър в себе си е умрял.”
“Без компютри няма напредък, но без изкуство няма живот!”
“Голяма беда за актьорското съсловие е простотията…”
“Всеки човек прави изкуство, а да обичаш родината си е най-голямото изкуство.”
“Когато излизам на сцената, получавам особена сила, каквато в живота няма откъде от друго място да взема. Въпреки многото години аз съм си все така буйна, годините не могат да ме укротят… На сцената ми минават всички болежки. Дай ми на мен да съм стихийно бедствие и ми гледай сеира. Сцената ми е живецът и затова не се отказвам. Да стоя вкъщи, би значело духовна смърт за мен. Щом пълня салоните и ме аплодират, значи трябва да играя и публиката ме иска. Гледайте ми спектаклите, а не болестите!”
“Понякога се чувствам много млада, много малка даже. Някои пъти като дете. Нещо детско си нося в себе си. Не се чувствам възрастна. Не, не, не. Не нося това, което много хора имат много рано – едно такова достолепие добиват в поведението си – така може, пък така не може. Както искам, така си живея!”
